Преди точно три години, на 31 октомври 2021 години, докато се возех в метрото, видях много деца в най-различни костюми, маски, рокли, с тикви в ръка, фенери, бои по лицата си...
Празнуваха Хелоуин...
Доплака ми се и изпитах мъка от безсилие...
Написах това като извинение пред Ботев, а две години по-късно ситуацията е дори още по-зле...
Знам, че е нищожно извинение и действията ми са далеч от тези, които трябва да бъдат, но на това съм способен засега и, въпреки че се старая да давам всичко от себе си - резултатите са катастрофа...
Надявам се думите ми да ангажират и променят някого по правилен начин към нещо по-добро, а ако не успеят, поне съм се опитал да го направя...
***
ПРОСТИ МИ, ХРИСТО, МНОГО МЕ Е СРАМ
Срам ме е, Христо, плаче ми се даже,
да ревеш ли, да беснееш ли, не знам,
срам ме е, Христо, реалността ще те размаже,
ходейки сред свои, да се чувстваш сам.
Срам ме е, Христо, не знам какво да сторя,
за тези ли умряхте, затова ли всичко беше,
срам ме е, Христо, с кого да поговоря,
кажи ми, как при вас честта високо ви държеше.
Срам ме е, Христо, защото съм наследник твой,
от твойто племе, от твоя род,
срам ме е, Христо, нямам аз покой,
ще има ли спасение за тоз народ.
Срам ме е, Христо, народ не е, а овце,
които гледат само личната изгода,
срам ме е, Христо, давам двете си ръце,
да мога кажа ти в очите - СМЪРТ ИЛИ СВОБÒДА!
Срам ме е, Христо, много ме е срам,
моля те прости жалките ми дèла,
срам ме е, Христо, не искаш бъдеш там...
Пред полицаи и без маска снагата им трепери цела.
Прости ми, Христо, грешен цял живот съм аз,
кажи ми как по-малко жалък да остана,
прости ми, Христо, прекланям се пред вас,
де да можех за ръката да те хвана...
Да те питам, Христо, как живее се без хляб,
без покрив, дрехи и без препитанье,
да те питам, Христо, когат духът остане слаб,
как превръщаш го в силен, твое упованье.
Да те питам, Христо, как да продължа,
с перото или с пушката на рамо,
да те питам, Христо, кого да обкръжа,
то едничък враг да беше само...
Да те питам, Христо, световен титан,
какво и как да сторя овцете да събудим,
да те питам, Христо, духовен великан,
кажи ми как света отново да учудим.
Помощ няма, знаеш го, сами сме пак,
срам ме е, Христо, децата изпростèли,
надежда няма, сякаш съм сирак,
от чужда пропаганда хората осакатели...
Срам ме е, Христо, моля те, прости,
кажи ми как в очи да те погледна,
срам ме е, Христо, в душата мъка нагости,
сърцето ми от липсата на дух се стегна.
Срам ме е, Христо, мисля, че това е краят
на цял един народ, на една идея,
срам ме е, Христо, поне малцина се покаят,
обичали България, ще умрат без нея..
Ще умрат кат роби, като мършав скот,
всичко свърши, Христо, не трепва нищо им в душата,
и мене ме е срам, Христо, че този славен род,
доброволно и сам отряза си главата..
Не, не ми прощавай, Христо, заслужавам да умра,
но не кат тебе, а като жалка и гнусна твар,
прости ми, Христо, че не смогнах да ги спра:
НЕ ЩЕ ПОГЛЕДНА ВИ В ОЧИТЕ, НЕ И С ТОЗ ТОВАР...
31.10.2021
- Иван Герасимов
